Истории на жени, които са били там

Когато започнахме инвитро, бях убедена, че най-трудното вече е зад гърба ми. Бяхме взели решението, намерили бяхме лекар, имахме план. В главата ми беше просто: започваме, правим каквото трябва и след няколко месеца ще съм бременна.

Не стана така.

Първият неуспешен опит ме удари много по-силно, отколкото очаквах. Спомням си как стоях в колата след резултата и не исках да се прибирам. Не исках да говоря с никого. Най-малко пък да чуя: „Спокойно, следващия път ще стане.“

Точно тогава разбрах, че имам право да не съм спокойна. Имам право да съм ядосана, тъжна, да завиждам на бременните жени, които виждам по улицата, и после да се чувствам ужасно заради това.

Вторият опит също не беше лесен. Но аз вече бях различна. Не по-силна. Просто по-мека към себе си.

И това ми помогна повече, отколкото всички онези думи „трябва да мислиш позитивно“.

Самите процедури някак ги издържах. Имаш час, отиваш, правиш каквото трябва и се прибираш.

Чакането ме побъркваше.

Чаках резултати. Чаках обаждане от клиниката. Чаках да ми кажат колко ембриона се развиват. После чаках трансфера. После онези безкрайни дни до теста.

Телефонът беше постоянно до мен.

Един ден се усетих, че съм отворила един и същ форум сигурно двадесет пъти. Търсех отговор дали това, което усещам, е „добър знак“. Една жена пишеше едно, друга точно обратното. Накрая вече не знаех кое е мое усещане и кое съм прочела някъде.

Тогава си наложих едно правило — никакви форуми вечер.

Започнах отново да гледам филми, да излизам, да се виждам с приятелки. В началото дори ми беше гузно. Сякаш ако се забавлявам, значи не приемам достатъчно сериозно това, което се случва.

После разбрах нещо много просто.

Мога едновременно да чакам едно от най-важните обаждания в живота си и пак да живея.

Аз имах нужда да говоря. Той мълчеше.

И колкото повече мълчеше, толкова повече си мислех, че не му пука колкото на мен.

Една вечер избухнах. Казах му всичко, което бях събирала с месеци. Че съм сама в това. Че моето тяло минава през всичко. Че той дори не ме пита как се чувствам.

А той ме погледна и каза:

„Мълча, защото не знам какво да кажа, без да те нараня.“

Тогава за първи път осъзнах, че и той се страхува. Просто страхът му изглежда различно от моя.

Не станахме изведнъж идеалната двойка. Пак се карахме. Пак имаше дни, в които аз исках да говоря, а той не можеше.

Но започнах да му казвам конкретно: „Не искам решение. Само ме прегърни.“

Оказа се, че понякога това е достатъчно.

„Има ли нещо?“

Този въпрос започна да ме преследва.

Роднини, приятелки, колежки. Знаех, че повечето питат от добро. Но всеки път трябваше отново да разказвам. Колко фоликула. Какво казал лекарят. Кога е пункцията. Има ли ембриони. Кога ще знаем.

В един момент вече нямах сили.

Започнах да казвам: „Когато имам нещо, което искам да споделя, сама ще ви кажа.“

Първия път ми беше ужасно неудобно. Струваше ми се грубо.

После почувствах огромно облекчение.

Разбрах, че това, че хората ме обичат, не означава, че трябва да им давам достъп до всяка част от този процес.

Някои неща ги споделях. Други оставях само за мен и мъжа ми.

И за първи път от много време почувствах, че поне една малка част от случващото се отново принадлежи на мен.

Всички ми казваха, че съм силна.

А аз мразех тази дума.

Не исках да бъда силна. Исках тестът да е положителен.

След поредния отрицателен резултат се прибрах, затворих пердетата и останах в леглото почти целия ден. Не отговорих на никого.

На следващата сутрин станах, направих си кафе и плаках в кухнята.

Нямаше красив момент на прозрение. Нямаше „всичко се случва с причина“. Просто болеше.

След време започнах отново да мисля за следваща стъпка. Но този път не защото някой ми каза да не се отказвам.

А защото аз самата почувствах, че още не съм готова да приключа.

И мисля, че това беше важното — решението отново да бъде мое.

Календарът ми беше пълен с прегледи, изследвания и дати.

Разговорите ни вкъщи почти винаги стигаха до инвитрото. Дори когато излизахме на вечеря, някак пак започвахме да говорим за него.

Една събота мъжът ми каза: „Хайде днес да не сме на инвитро.“

Първо му се ядосах.

После се качихме в колата и просто тръгнахме. Разходихме се, ядохме нещо вкусно, смяхме се на някаква абсолютна глупост. Вечерта осъзнах, че няколко часа не бях мислила за процедури, резултати и тестове.

И светът не се беше сринал.

Оттогава започнах съзнателно да си оставям малки пространства, в които инвитрото няма право да влиза.

Не винаги успявах.

Но малко по малко си спомних, че преди всичко това аз имах живот.

И все още го имам.